Прости, до днес не те обичах,

тъй както заслужаваш ти.

Съвсем ми беше безразлично

дали съм ти любим, прости.

Дори не те и забелязвах,

че съществуваш покрай мен.

Не те ревнувах, нито пазих.

Живеех с тебе ден за ден.

И честичко сам в други влюбен,

не страдах от страха нелеп,

че може и да те загубя

и да се влюбя. Тъкмо в теб!

До днес. Но днес, незнайно как тъй

един случаен джентълмен

ти хвърли погледче за кратко

и ти направи комплимент.

Дали на мен тъй ми се стори

или пък тъй си бе, не знам,

но пръв път друг ми заговори,

че имам хубава жена.

Че е харесвана, че грее

с особен чар, очи и глас,

че другите съзират в нея

туй, що недосъзирах аз.

И го съзрях. В един миг. С хубост

невиждана те аз видях.

- Нима, нима ще те загубя? -

си виках сам във адски страх.

Нима?! Но нещо по-нелеко

удари мисълта ми с чук:

какъв скъперник е човекът -

цени безценното до него

едва щом му посегне друг.