Питам се как станахме такива егоисти? Накъде върви нашият свят, защо не се замисляме върху това? Всяка майка днес се страхува да пусне детето си, където и да е било, защото не знае какво ще му се случи и дали ще се върне. Всеки ден по света много хора умират - и възрастни, и новородени бебета, невкусили още живот и други, които са били на тази земя дълго и са живели пълноценно. Уж знаем, че смъртта може да ни чака зад всеки следващ ъгъл, но това като че ли не ни засяга, докато не усетим онази, с косата, опасно близо. Проблемът е нашата безсърдечност и измамнто самочувствие, че лошото - да съществува, но няма да се случи на нас. Ако кажем на някого ''Я се погледни!'', най-вероятно ще реши, че се е покапал или около устата му има размазан шоколад. Кой ''доброволно'' ще се вгледа в себе си, за да види какво не му е наред? Кога за последно сме видели някой да дава нещо на друг, защото няма дом над главата си или е останал съвсем сам. Уж сме хора, а кога се превърнахме във високомерни, студени и безбожни същества? Кога и как станахме такива егоисти? Защо поне за секунда не се поставим на мястото на страдащите? Дали тогава ще усетим тяхната тъга, болка и надежда? Надежда! Помислете - всеки ден те се борят за хляба и покрива над главите си. Тяхната борба, най-буквално, е борба за живот. В същото време има толкова много хора, които си стоят вкъщи на топло и се чудят къде и за какво да харчат парите си. Познавате ли някого, който би пристъпил напред и би признал с ръка на сърцето, че е дал залъка си на някой бездомен. А срещу заразата на мизерията никой от нас не е застрахован. Всеки от нас може да бъде следващият гладен и бездомен. Ние сме съвсем обикновени хора и няма как да оправим света, но можем да покажем на себе си как ще оправим своя малък личен свят. И тогава ще имаме пълното основание да се наречем хора, Нямаме право да съдим човек по това къде живее или пък какво има в джоба си, трябва да го оценим по това, което носи в душата си.

Like! 11